Видиш ли долу в полето дет се мержеят, чернеят дестина дръвя върбови? Там било село Бисерча, в стари години, отколе, там се родила, живяла мамина мила Гергана. Гергана, пиле шарено, Гергана, кротко агненце, кат бисер между мъниста тя била между момите; първо й либе Никола - вакло огиче пред стадо помежду селски ергени! Гергана още Никола, двамата лика прилика, като два стърка аглика; двамата млади, зелени, един за други родени, един у други влибени, влибени вярно, примерно. Либил Никола Гергана, либил я и я задирял: заран и вечер по извор, по хора` всяка неделя, по тлъки всяка прилука, и по седенки всяка нощ. Било то вече посреднощ. Седенките ся разиждат - праща Никола дома й своята мила Гергана, китка и цвете поиска. Гергана тихо говори: - Късно е, либе, за китка, месечинка си залезе, а петли не са попели - време е сега потайно, грозна, невярна полунощ; звезди блещукат над нази, веди прелитат край нази - змееве, змейски духове и самодиви-пощянки, ще видят, ще ни завидят - китка се дава за обич, кога се зора зазори; в зори е китка кръвена, утре ти китка готова.